„Сълза“ от Ивана Димитрова от Правец

Сълза

Автор Ивана Маркова Димитрова

Някога, много отдавна, преди повече от 100 години, на света съществувала вълшебна гора. Там растели вековни дебели дървета, живеели горди елени и пъстри сладкопойни птички. Цветята били тъй ароматни, че насищали въздуха из цялата околия със своето благоухание.

Една от многобройните пътечки в гората водела до къщичката на необикновено горско създание – сърна с цвят на лисица и заешка опашка. Само децата от близкото селце познавали това странно същество и го наричали Сълза. Сълза имала магична сила. Тя умеела да лекува животни и птици и успокоявала разплаканите деца, когато, играейки в гората, се спънели в някоя съчка. Тя разбирала езика на всяко живо същество и можела да ги преобразява.

Един ден – мрачен и студен, в гората пристигнали двама брадати мъже. Били облечени с тъмни дрехи, а на раменете си носели големи брадви. Те обиколили гората и спрели при най – дебелите и прави дъбове. Огледали ги и започнали да ги секат. На свечеряване си отишли, а след себе си оставили да стърчат само пънове и повалени голи трупи.Станало толкова пусто, че даже елените и сърните избягали от местността, която преди дни имали за свой дом. Къщичката на Сълза се намирала наблизо и тя често минавала през поляната край дъбака, за да поиграе с пеперудите или да пие вода от поточето в отсрещната долчинка. В онзи ден пасяла трева наоколо и видяла сечта. Разтревожила се, но нищо не успяла да стори, за да спре мъжете.

След няколко дни дърварите отново се върнали, но този път водели други двама и се готвели за нова сеч. Сълза бързо се скрила и кротко останала да наблюдава. Единият мъж замахнал с брадвата и още при първия удар я изпуснал. Тя ранила крака му и се забила в земята до него. Останалите дървари се втурнали да му помагат. Изведнъж Сълза незабелязано изскочила от храстите, приближила се и няколко пъти облизала раната на човека. Всички били толкова слисани от странния ѝ  вид, че дори не помръднали. Тя бързо избягала, а те не могли да повярват на очите си, защото от дълбоката рана нямало и помен.

Когато се прибрал у дома, мъжът разказал на семейството си за случката и чудното горско животно. Дърварят имал малко момиченце, което много добре знаело за какво говори баща ѝ. Гората била любимото място за игра на всички деца и винаги, когато били там, виждали Сълза. Тя им позволявала да я галят, а децата ходели с нея до потока.

Бащата бил безкрайно изненадан. По молба на дъщеря си, той се върнал на другия ден в гората, за да благодари на Сълза. Смълчан, дълго стоял край стърчащите пънове, но Сълза не идвала и не идвала. Мръкнало се. Отнякъде се чула улулица, пукали съчки и цялата гора шумяла и издавала страшни звуци, но от никъде не се появявало живо същество. Мъжът постоял още малко, обиколил местността и си тръгнал унил. Едва що се отдалечил и на мястото дотичала Сълза. Тя се огледала любопитно, подушила стъпките му и мушнала муцунка в една от тях. С тъжни очи тя запристъпвала в човешките следи, а от очите ѝ капели едри сълзи, които падали точно в дирите на дърваря. Така обикаляла, докато съмнало.

На сутринта мъжът решил да вземе дъщеря си и отново да отиде на изсеченото място. Когато пристигнали, той бил смаян от гледката. Точно от мястото, където стъпвал предишната вечер излизали стройни малки  дъбови фиданки, подредени сякаш от вълшебна ръка. От този ден насетне, никой никога не видял Сълза.

Кой знае дали историята е истина! Хората от близкото село и до днес разказват случката и все още вярват, че я има вълшебната гора, а в дебрите ѝ все още живее Сълза.