Рисунката е на Мирослава Радева от „Арт“ школа към ЦПЛР-ОДК „Анастас Стоянов“-Шумен
Спомен за вчера, разказ за днес и мечта за утре
Събуждам се рано. Започва нова седмица. От тихо звучащото радио отново чувам добре познатите думи: „коронавирус“, „Ковид-19“, „инфекция“. О, Боже! Няма ли да свърши всичко това?! А навън е чудна зелена пролет! Любимата ми природа се събужда за нов живот.
Какво ми предстои днес? Училище, но не така, както го обичам – в класната стая, а дистанционно обучение. Вече втори месец компютърът и телефонът са най-използваните вещи. Много съм претоварена, болят ме понякога и очите…
От телевизията чувам новини за облекчаване на мерките срещу заразата. Разрешават разходките в паркове и о-о-о, да вярвам ли на ушите си – и в горите! А колко ми липсва свободата да бъда в пролетната гора!
Затварям очи и в съзнанието ми изплува незабравим детски спомен. Аз бях на три годинки, а сестра ми – на пет. Гостувахме на баба и дядо в село Баячево. Беше хубав юлски ден.
Дядо ни предложи да отидем на разходка в близката гора. С радост тръгнахме. Вълнувах се, защото това щеше да бъде първата ми истинска разходка в гората! Колко красиво и прохладно е тук: цъфналите горски цветя, птичките, катеричката… Надпреварвахме се със сестра ми кой повече интересни неща е успял да види.
Изведнъж пред очите ми се стрелна някаква рунтава опашка. Извиках:
– Лисиче, лисиче!
– Къде е? – попита ме кака. – Ти си измисляш.
– Не! – обади се дядо. – И аз я видях!
– А с какво беше облечено? – заинтересува се баба.
– С червено елече и бели ботушки, а на главата си имаше жълта шапчица – отговорих развълнувано.
Сигурно този детски спомен щеше да бъде забравен отдавна, ако често, по повод и без повод, той не се споменаваше в нашето семейство.
След няколко години, като пораснах още, преживях нещо ново и незабравимо в близката до град Търговище хижа „Младост“, намираща се сред планината. В прекрасния слънчев ден гледката от върха бе чудна. Хубави гори имаше по целия път с колата. Но най-интересно беше надолу, към равнината. Ето местността „Урумово лале“, а там, по-далеч, е древният град Мисионис. В безбрежността на простора се виждаха някакви хора. Разбрах, че това са археолози, които правят разкопки.
Тате ми каза, че до самия вход на крепостта „Крумово кале“ има скала, за която легендата разказва, че млада невяста, която прекара една нощ на нея, винаги се сдобива с рожба. Каква красота! Какви хубави гори има в дебрите на нашия Балкан!
Сега аз съм в пети клас и съм на 10 години. Скъп спомен за мен са незабравимите „зелени“ училища, на които в началните класове ходехме. Опознах чудни кътчета от Стара планина и Родопите – необятно красиви и различни със своите широколистни и иглолистни гори!
Имах едно съкровено желание: тази пролет да посадя истинско дърво през Седмицата на гората. Сбъднах мечтата си!
Засадих моето дръвче в градинката, разположена пред нашия жилищен блок. Всеки ден гледам крехкото дръвче от прозореца на стаята си и се грижа за него, като го поливам. Такива дръвчета имаше и в детските ми спомени за горски разходки и приключения. Моето дръвче напомня за гората, която безкрайно обичам. Вълшебно е да си „откраднеш“ късче свеж горски въздух в града!
Колко хубаво стана, че се върнах назад във времето и отново се възхитих на красивите местни гори…
А сега да ставам от леглото, за да си оправя тоалета, да закуся и отново в училище с компютъра.
Спирам радиото и телевизора. Не искам да слушам за коронавируса. Искам да се наслаждавам на чуруликането на птичките в любимата ми гора!
Но да започвам с ученето. Днес животът е такъв, а какъв ли ще бъде утре?
Вярвам, че ще е по-добър и спокоен!
Автор: Михаела Веселинова Станчева, V в клас, 10 години
Първо основно училище „Христо Ботев“ град Търговище
Ръководител: Галина Станчева, главен учител в прогимназиален етап
Подобни публикации