Служители на СИДП ще участват в изложбата „Природа, лов и риболов“ и състезанието по стрелба
Аз съм от хората, за които лова е време прекарано с приятели, без значение дали ще има слука и още по-малко студ ли ще е или жега. Да, приятели в точният смисъл. Приятели, които познаваш до болка, приятели, с които можеш да се шегуваш и да си говориш без задръжки и не на последно място приятели, с които след години ще си спомняш за хубавите мигове, които не биха останали в съзнанието без Негово Величество – ПРИЯТЕЛЯ!
Та в този ред на мисли ще разкажа една история, която „изникна“ от спомените ми, именно в компания с едни от тези мои любими приятели, с които скоро седях пред горяща камина в ловна хижа с чаша вино в ръка и маса отрупана с домашни мезета….
Беше през онези години, през които зимите бяха зими и снега се задържаше с месеци. Точното време за лов на водоплаващи птици. Идваше сезонът за миграция на дивите гъски. Ловният район на с.Житница, Провадийско беше „пъкала“ на този вид дивеч. През деня хиляди гъски кацаха из обширните ниви да търсят храна, а вечер започваше такъв прелет, при който небето ставаше черно, огласено от свистене на крила и оглушително адско грачене. В такива моменти, получавахме болки във вратовете, кривогледство на очите и овладявахме безаналогова неразбираема членоразделна реч.
Няма да обяснявам, колко е труден този лов, особено при снежно време, което прави ловците ясно видими от хитрите гъски. Ето защо аз се бях екипирал с бял гащеризон, купен от втората употреба, най-вероятно принадлежал на някой хлебомайстор в Дания. През тези години по магазините нямаше дрехи с подобни екстри, пък и да е имало не бяха по джоба на всеки, така че търсехме алтернатив.
Дотук добре, но моят ловен приятел на име Петър /галено Пепо/ с който излизахме, нямаше такива бели дрехи. Още повече, че същият, караше колата с докрай дръпната назад седалка, което меко казано го правеше да изглежда доста труден в избора на дрехи. Въпреки леееееко завишените габарити, моят приятел беше запален и всеотдаен ловец. Нищо не можеше да сломи ведрият му дух и доброто настроение. Изключение правеше само в моментите, когато нямаше слука в лова. Но това за него не беше нещо необичайно. В определени моменти милият ми другар се любуваше на животните и птиците повече отколкото е нужно, предвид факта че сме отишли на лов. Като виждаше, че това не ми допада, гръмваше сегиз-тогиз, със сериозна физиономия, като следеше дали го наблюдавам…
Винаги след лов му давах част от моя улов под клетва, че нямам нищо общо с дарението. Обяснението на Пепо беше: „То не е за мене бе, Асенси ! Да го дам на жената, че да ме пуска на лов!“
При един такъв свършек на лова, при който Пепо беше отново „капо“, аз отворих торбата и му казвам: „Пепо, на ти два юрдека да занесеш у дома си!“, и му подавам два прекрасни зеленоглави мъжкара. Оня посяга да ги вземе, но си дърпа ръката и казва: “Мерси, ама ще взема само единият, щото жената няма да повярва ако занеса двата, че аз съм ги отстрелял!“
Ей такъв готин и честен приятел имам! Рядко срещано явление, затова си го обичам и ценя…. Но да се върна на случая с белите дрехи. Преди предстоящия излет казвам: „Слушай, Пепо, ако за събота нямаш бели дрехи, няма да те вземем, щото плашиш гъските! Тъй да знаеш!„
Оня се почеса там, дето не го сърби и каза, че ще е нашата гордост. Честно казано притесних се от тези обещания, но с нетърпение зачаках съботния ловен излет.
В уреченият час на заветният ден още по тъмно спираме пред дома на Пепо, който чака пред тях с пушка на рамо и нетърпеливо претропва, като млад ерген на първа среща. Гледам аз, моя човек бели дрехи няма, пак по старому облечен. На въпроса ми: „Нали се разбрахме !?“ той сочи към една раница, издута като цедило за сирене, надлежно прикрита зад него.
С нарастващо безпокойство си запредставях, че ще видя нещо което до сега не съм виждал. Не чаках дълго…
Пристигаме на място. Избира си Пепо, значи до едно укритие, отваря раницата и почва да вади нещо бяло. Брей вади, вади, какво е това нещо? Малии то и пюскюли има! И дантела има! „Кой туй нещо бре, Пепо?!“ Оня се хили, като Мона Лиза рисувана от мене и вика: „Бабата ще стои на светло!“ Голям гений! Откачил нашият пердето от прозореца на баба си, направил дупка в средата, надянал го през глава, хили се и вика: “Мязам ли на мексиканец?“. Гледам го и не вярвам на очите си! Оня се изправя, ама пердето да пъпа му, шкембето очертава една окръжност, от която висят пискюли по една педя и се веят от вятъра. “Мязаш на гъба сърнела“-викам му аз и започваме да се смеем. Пепо започва да кляка, ресните опират на земята, после бавно се изправя и показва как растели гъбите в голям мащаб!
Историята е истинска. Свидетели са Живко-Кисима и Кубинеца от Провадия.
Пожелавам на всички да прекарат подобни емоции с истински приятели! И наслука!
Подобни публикации
